Популярни публикации

понеделник, 2 юли 2012 г.

Молитва на отец Пио

Остани с мен, Господи Исусе, защото трябва да Те виждам, за да не Те забравя. Ти знаеш колко лесно Те изоставям поради моята 


Остани с мен, Господи, защото съм слаб и имам нужда от твоята сила, за да не падам толкова често.


Остани с мен, Господи, защото Ти си мой живот и без Теб оставам без плам.

Остани с мен, Господи, защото Ти си моя светлина и без Теб оставам в мрак.

Остани с мен, Господи, за да ми явиш волята си!

Остани с мен, Господи, за да чувам гласа Ти и да Те следвам.

Остани с мен, Господи, защото искам да Те обичам и да живея винаги в твоето присъствие.

Остани с мен, Исусе, ако искаш да Ти бъда верен!

Остани с мен, Исусе, защото колкото и да е бедна душата ми, тя иска да бъде за Теб кът на утеха и гнездо на обич.

Остани с мен, Исусе, защото става късно и денят преваляЖивотът си отива и смъртта, страшниятсъд, вечността наближават! И аз трябва да събера сили, за да не изостана насред пътя. Затова имам нужда от Теб.

Остани с мен, Исусе, защото става късно, а смъртта наближава. Мракът, изкушенията, хладината, кръстът, мъката ме плашат. И в тази нощ на изгнания, аз имам много голяма нужда от Теб,Спасителю мой!

Остани с мен, Исусе, защото в тази нощ на живота с много опасности аз имам нужда от Теб. Стори така, че да мога да Те позная, както твоите ученици Те познаха при “преломяването на хляба”. Нека Господната трапеза бъде светлината, която разпръсква тъмнината; силата, която ме поддържа и единствената радост на моето сърце.

Остани с мен, Исусе, защото дори в часа на смъртта си искам да бъде с Теб, ако не чрез причастието, то поне чрез благодатта и любовта.

Остани с мен, Исусе! Не смея да Ти искам божествени утехи, защото не ги заслужавам, но дара на твоето присъствие – о, да! Него настоятелно Ти искам!

Остани с мен, Исусе! Теб единствен търся – твоята любов, твоята благодат, твоята воля, твоето сърце, твоя Дух, защото Те обичам! И други награди не искам, освен тази: Да Те обичам аз все повече и повече с обич, непоклатима и постоянна! Да Те обичам с цялото си сърце тук на земята , за да продължа да Те обичам до съвършенство през цялата вечност!


Господи Исусе, вярваме в Теб и се уповаваме на Теб.
Ела на помощ на нашата неспособност и на нашата слабост.

Направи да можем да Те открием на всички човеции и да им вдъхнем да Те обичат.

Изпълни ни с упование в безкрайността на твоята любов, за да можем да се борим против злото, което е в нас и в света, за твоя вечна прослава и за наше спасение!
 Амин.



неделя, 1 юли 2012 г.

Довиждане, отец Станислав

Днес - 01 юли, имах честта да присъствам на Св. Литургия в католическия храм в град Плевен. Но това не беше обикновена неделна литургия. Днес Плевенската католическа общност се разделя със своя дългогодишен енорист - отец Станислав Жемински OFM Conv.

Светата Литургия бе предстоятелствана от самия отец Станислав в съслужение с много гости свещеници - отец Фортунато CP, oтец Паоло CP, отец Стефан, отец Евгени и отец Асен.
Ако трябва да съм честен, нямам честта да познавам добре отец Станислав. Лично с него съм разговарял неповече от два-три пъти. Но днес го видях в една различна, нова за мен светлина.

Днес го видях като пастир, истински пастир, заобиколен от стадото си. Стадо, което е водил почти 9 години в трудности и радости, мъка, тревоги, но и много мигове на щастие. Няма да изреждам отново големите неща, които е направил отец Станислав за плевенската католическата общност и като цяло за католиците в  България. Но многократно бе отбелязано, че той е в основата днес плевенчани да се радват на собствена черква.

Според мен обаче има нещо много по-важно, далеч по-значимо от тухлите, мазилката, иконите, дърветата...Това, което показа колко много е направил отец Станислав за България и българите бяха сълзите в очите на хората. Те плачеха! Енориашите не искаха да крият сълзите, не искаха да потиска мъката и не, защото се разделяха просто със своя свещеник, а защото се разделяха с един приятел. И тези сълзи бяха доказателството, че не тухлите, които е положил отчето ще се помнят.

Не! Ще се помни топлината, с която е обгрижвал народа, пастирската ревност, благата усмивка и добрата дума. Това е отец Станислав за плевенчани, за българи, за България.

Благодарим ти, отче Станиславе!
За България ти значиш много! Винаги ще си в нашите молитви!



А сега поздрав: една БЪЛГАРСКА роза

неделя, 10 юни 2012 г.

Тяло и Кръв Христови

В неделя, 10 юни 2012 година, Католическата църква честваше празника Тяло и Кръв Христови.

Споделяме с Вас, проповедта на  отец Томаш Кригер, OFM Cap, произнесена в конкатедралата „Св. Йосиф“, София, на празника Тяло и Кръв Христови – 2009 година:

Скъпи братя и сестри, 
Пред великите неща трябва да спрем. Над неразбраното значение трябва да се замислим. Спирането и замислянето са необходими още повече там, където тези неща проникват нашето ежедневие. Нека погледнем.
Хубав Божи дар е жената и свързаното с нея майчинство. Жената- приятелка, съпруга, майка е навсякъде в нашето ежедневие, но в календара има ден, определен за ден на жената.
Така е и с децата – те ходят на училище, играят на площадките, тичат по тротоарите. Децата са част от нашето ежедневие, но има определен ден на детето.
А свободата и независимостта, не са ли като въздуха, без който не можем да съществуваме. Всяка година, по време на официалните държавни празници спираме, за да помислим каква е била и е цената на свободата и независимостта.
Днес спираме пред една от най-големите тайни на нашата вяра – пред Тялото Христово.
Във всяка католическа църква присъства вечният огън, което означава, че там се намира Евхаристичният Хляб. По време на всяка меса, Светият хляб се разчупва и предава. В християнски болници, в параклиси на сестри монахини, по стадиони и градски площади по време на посещение на папата – Евхаристичният Хляб присъства. Обикновен е за всички вярващи, достъпен в ежедневието. Днешното тържество е спиране пред присъствието на Бог.
Братя и сестри!
Библията ни учи : „И когато те ядяха, Иисус, като взе хляб, благослови, преломи, даде им и рече: вземете, яжте; това е Моето тяло. И като взе чашата и благодари, даде им; и пиха от нея всички. И им рече: това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива”. (Марко 14,22-24) Разбираме ли тези думи? Можем ли да схванем голямата тайна която се намира в тези думи?
Във вид на Хляб от олтара присъства Исус Христос. Този от Евангелието; този от Витлеем; този от планина Табор; този от горницата; този от Голготата; този възкръсналият. Присъства Исус, който ни е спасил с цената на своята кръв и своето страдание. Присъства и ни спасява до свършека на света. Христос присъства благодарение на вярата на Апостолите, благодарение на вярата на Църквата, благодарение на миналите поколения българи. Заради присъствието на Господ Исус са построени християнските храмове по цял свят и този, нашият в София. В тези храмове всеки ден звучат думите: „Тайна на вярата.”
Някой ще попита, защо трябва да вярвам в това, че във вид на хляб и вино присъства Христос с Тялото и Кръвта си?
Вярвам в Твоето присъствие Господи, Ти сам си казал това в горницата. Ти си взел в своите ръце хляба и си казал: „Това е моето Тяло. … Това правете за мой спомен.” Вярвам в Твоите думи, Господи. Ти не си хвърлял думи на вятъра. Ти не си говорил само заради говоренето. Ти си не изричал празни думи. Ти си не давал празни обещания.
Ти си казал в Кана Галилейска да налеят вода в делвите. И водата станала вино. Ти си казал на болния човек: стани, вземи своето легло и ходи. И парализираният станал, взел своето легло и тръгнал. Това се случило по Твоите думи.
Ти, Христе, си казал на човека с изсъхнала ръка: „ …притегни си ръката…” (Лука 6,10) и ръката му станала здрава. Твоите думи правят това, което означават.
Ти си повикал от гроба Лазар. И след четири дни в гроба Лазар оживял. Това са направили думите на Христос.
Свети Петър казал: „никога няма да се отрека от Тебе”. А Исус му казал: „ти три пъти ще се отречеш, че Ме познаваш” (Лука 22,34). Знаем какво направил Петър… Твоите думи, Господи, не са празни.
Христос казал, че ще умре и след три дни ще възкръсне. Така и направил. Един и същи Исус казал: „Това е моето Тяло”. Вярвам, че Евхаристията е истинската храна. Вярвам в Твоите думи, Господи. Вярвам в Исусовото присъствие в Хостията. Коленича с цялата покорност, на която съм способен, и искам да пея от почит към Тялото Христово във вид на Евхаристия.
Скъпи Християни. След литургията няма да бързаме към къщи. Ще тръгнем на шествие извън църквата към четирите олтара. Защо? Затова, защото днес е Празникът на Тялото Христово, веднъж в годината. Искаме да споделим нашата вяра извън църквата. Искаме да обожаваме Светия Хляб от олтара. Искаме Евхаристичният Христос да благослови нашия град, в който живеем и работим.
Исусе Христе! Възхвалявам Те, Храна на хора, свободни от грях. Възхвалявам Те, Хляб на вечноста. Приеми обожаване от софийската Твоя Църква. Приеми нашето честване.

В следващия линк може да се насладите на прекрасното шествие с Тялото Христово в родното селище на първия български блажен - монс. Евгений Босилков - Белене :

/За проведта благодарим на: http://www.catholic-news.bg/ /

четвъртък, 7 юни 2012 г.

Да откриеш Бог на село

Има много начини да се открие величието на Бога, Неговата слава! Тези дни имах възможност да  посетя едно Никополско село - с. Сомовит. Едно наглед обикновено и никому неизвестно селце. Място, където хората се оплакват от лошия кмет, от безработицата, от самотата, мръсотията... Обаче за моя радост не видях нито кмета, нито самотата...Видях една прекрасна, великолепна природа...
Докато стоях на хълма, гледах Дунав, Румъния и необятната зеленина, аз можех единствено и само да се възхищавам и да благодаря на Бога - Създател, Творец на цялата тази красота!

Ето с тези снимки, може да видите част от красотата на това село и отново да се възхитим на величието на Бога Творец!































Благодаря ти, Боже, за всичко това! :)

понеделник, 4 юни 2012 г.

Християнство на практика: Прошка



         „Често ми се случва да чувам едни и същи думи: „Христос е примерът за всичко!”. Чувам ги от проповедника, от приятелите ми християни, от монахините, от катехистите…от всички… И наистина се опитвам да им подражавам, да съм верен на тези думи и да следвам Христос…но…(винаги има едно голямо „но”) често ми се случва, когато изпадна в криза, когато ситуацията е лоша, просто да забравя този призив. Не заради друго, а защото ми е трудно да си представя Исус в моята ситуация, да го видя как би постъпил ако беше на мое място… Гледах и разпятието, мислих за болките и мъките Му, заради нас и пак не успях…Пак не го видях на мое място и не почерпих от Неговия опит…”
        
         „Може би за повечето от християните тези думи са валидни…поне за мен са! Съвсем наскоро се сблъсках отново с този проблем  и бях доста уплашена, притеснень и разтроень. Не знаех как да постъпя като християнин, запитах се: „Какво би направил Христос”…
Ситуацията е следната: Имах дългогодишна връзка, но просто отскоро нещата не вървяха. Скарах се с моя приятел и решихме, че е по-добре да се разделим…Няколко часа по-късно дълбоко съжалявах за грешката си, разкайвах се заради това, че му се ядосах, но беше късно. Когато отидох в апартамента му го видях с друго момиче… през нощта се бе напил, бе я срещнал и не можеше да си спомни какво е станало. Последният му спомен е как се събужда до нея, а не до мен…Искал е да ми каже, наистина е искал, но послушал „приятелите си”, които му казали: „Недей и казва”. Бях потресена как е могъл да постъпи така с мен…Да, обичам го и той ме обича... Да, щастливи сме…Да, искам го…Но не мога да го превъзмогна…Та това е изневяра…
         В този миг се замислих за Исус. Ако той беше на мое място какво би направил и не можех да си отговоря…Не знаех…”
        
         И тук този сърцераздирателен разказ приключва…Квалификации като „Горката” или „Той е мръсник” може би и да са основателни, но в цялата история прозира един голям проблем на нас, днешните християни – Ние сме Христови само на думи, само в църквата, само в доброто! Тази жена се е сблъскала с един голям проблем – с изневярата и не можела да си отговори какво би направил Христос. В първия цитат се казваше, че често гледаме разпятието, но не можем да си представим Божия син на наше място, тази жена не може да си го представи на нейното място, мнозина не можем да си представим Исус в ситуация на изневяра. Но нека сега погледнем на Неговия живот по малко по-различен начин.
         Защо да не можем да си представим Исус в ситуацията на тази жена…Неговото отношение с хората не напомня ли връзката на двама души – единият е Той, а другият са Хората. Той обича безрезервно, отдава се в тази връзка, но другия не го разбира, често си мисли, че е сам… Къде е Той, когато се нуждая от Него? Боже, защо ме остави? – това са все въпроси задавани от нас самите…И просто в един миг решаваме, че не можем така, че трябва да спрем и да потърсим друга утеха – и ето ви „изневяра”…Предавам Исус, оставям Бог, заради друго – футбол, танци, пари, секс, момиче, момче, приятели, роднина… Намирам си нещо по-важно от Него…Мисля си, че намирам нещо по-истинско, по-силно и по-вярноТова е изневярата…
         Всъщност днес се сблъскваме с един голям проблем…Нека разгледаме изневярата, какво е тя за нас хората – да се целунеш с някой друг, да преспиш с някой друг…Само, че изневярата е много повече от действия, от актове – тя е преди всичко мисли, желание…Да пожелаеш някой друг, да мислиш какво може той/тя да ти даде ново, да потърсиш друг/а…ти вече си изневерил…Изневерил на себе си, на човека до тебе, на Бог…предал си ги, предал си се…Това е изневярата – да предадеш…Да предадеш първо себе си, после и другите…Но имали лекарство, как се лекува изневярата…Как постъпва Исус, когато ние му изневерим…
         Той ПРОЩАВА! Лекарството, което ни предписва Бог е  прошка…И това вече е християнство на практика: Да се научиш да простиш! Да простиш обаче, не заради теб, не заради човека до теб, а на първо място заради Бог…заради това, че Той прощава твоите изневери, твоите предателства…
         Щом Той ти прощава, защо ти да не можеш да простиш? 

сряда, 22 февруари 2012 г.

Днешните четива...


23 февруари 2012 г.
Великопостно време

ПЪРВО ЧЕТИВО
Книгата Второзаконие
    30, 15-20

Говори Мойсей на народа, казвайки:
Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло, да обичаш
Господа, твоя Бог, да вървиш по Неговите пътища и изпълняваш заповедите, наредбите и законите Му, и ще живееш; и ще се размножиш и ще те благословя в земята, в която отиваш, за да я завладееш. Ако пък се отвърне сърцето ти, и побъркаш, и почнеш да се кланяш на други богове и им служиш, то, обаждам ви днес, че ще загинете и не ще останете дълго на земята, за която преминавате Йордан, за да я завладеете. За свидетели пред вас призовавам днес небето и земята: живот и смърт ти аз предложих, благословение и проклятие. Избери живота, за да живееш ти и потомството ти; и да обичаш Господа, твоя Бог, да слушаш гласа Му и да се привързваш към Него, защото в това е твоят живот и дългоденствие: така ти ще пребъдваш на земята, която Господ с клетва бе обещал на отците Авраам,Исаак и Яков, да им я даде.

ЕВАНГЕЛИЕ
 Евангелие според Лука   9,22-25

В онова време:
Исус каза на учениците си, че Син човечески трябва много да пострада, да
бъде отхвърлен от старейте, първосвещениците и книжниците, да бъде убит ина третия ден да възкръсне. А към всички казваше: "Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва. Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си зарад Мене, той ще я спаси. Защото каква полза за човека, ако придобие цял свят, а себе си погуби, или повреди?"


Размишление:

        В днешното първо четиво от книгата Второзаконие, Мойсей говори на хората преди да влязат в Обещаната земя. Той им предоставя право на избор:” Ето, аз днес ти предложих живот и добро, смърт и зло…”. В края на четивото Мойсей призовава хората да направят правилния избор: „Избери живота, за да живееш ти и потомството ти; и да обичаш Господа, твоя Бог, да слушаш гласа Му и да се привързваш към Него”

         Какво значи да обичаш Господ, да слушаш гласа Му и да се привързваш към Него? Отговорът получаваме в Евангелския текст. След като Исус предрича страданията Си, Той казва: "Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, нека носи кръста си всеки ден и Ме следва. Защото, който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си зарад Мене, той ще я спаси…”

         Когато трябва да се обясняват парадокси и други подобни, има една дума, която се използва все по-често „контраинтуитивен” (срещу интуицията) . Мисля, че в Евангелието има много текстове, които са „контраинтуитивни”, които се противопоставят на нормалното човешко мислене. Тези думи на Христа пасват повече от добре. Не изглежда разумно животът да идва, когато се откажеш от себе си, да вземеш кръста си и да следваш Исус.  Но опитът ни казва друго.  Дори и да изглежда ирационално, човек живее истински живота си, когато не е съсредоточен в дребните си, егоистични виждания, а когато отдава живота си за другите и Бог. Споделянето на живота е, когато вземем кръста си и не бягаме; когато остави Исус да ни помогне да минем през трудностите, но не и да се надяваме Той да ги махне от пътя ни. Споделяне на живота е, когато следваме Исус, а не се отдаваме на собствените си пороци и желания.

         Да обичаш и слушаш Бог означава да следваш Исус. И ако се привързваме към Него, вярваме в любовта Му към нас, ще можем да отворим сърцата си за Неговата милост и ще сме способни да „загубим” живота си, но и да открием че истинският живот е в Христос. Само така ще се наслаждаваме на вечна радост. В Христа!

ПОСЛАНИЕ НА ПАПА БЕНЕДИКТ XVI ЗА ВЕЛИКИЯ ПОСТ

Послание
на Светия Отец
папа Бенедикт XVI
по повод началото на Великия пост

 
 Братя и сестри,
Времето на Великия пост за пореден път ни предоставя благоприятен повод за размисъл върху сърцевината на християнския живот: любовта. Всъщност това време е удобен случай с помощта на Словото Божие и на Св. Тайнства да обновим нашия път към вярата – личен и общностен. То е път, наситен с молитва и съпричастност, с мълчание и пост, в очакване да изживеем пасхалната радост. Тази година бих искал да споделя някои мисли в светлината на един кратък библейски текст, взет от Посланието до Евреите: „и нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела” (10:24). Фразата е вмъкната в една перикопа, където светият апостол ни подканва да се поверим на Исуса Христа като велик Свещеник, който за нас е постигнал прошката и дòсега с Бога. Плод на приемането на Христа е живот, съответен на трите теологически добродетели: нека пристъпим към Господа „с искрено сърце, при пълна вяра” (10:22), да „държим неотклонно изповеданието на надеждата” (10:23) с постоянното внимание да го упражняваме съвместно с нашите братя с „любов и добри дела” (10:24). Става ясно, че за изпълнението на това евангелско предписание е важно участието в литургичните събрания и в молитвата на общността, съхраняването на есхатологичната цел: пълно общение в Бога (10:25). Но искам да се спра на стих 24, който с малко слова предлага ясно и винаги актуално учение върху три аспекта на християнския живот: вниманието към другия, взаимността и личната святост.

1.„Нека бъдем внимателни”: отговорността към брата

Първият елемент е подканването „да внимаваме”: използваният гръцки глагол е katanoein, което означава да наблюдаваме добре, да бъдем внимателни, да се вгледаме съзнателно, да осъзнаем една реалност. Откриваме го в Евангелието, когато Исус подканва учениците си „да погледнат” птиците в небето, които не се грижат за нищо, защото са обект на внимание и грижа от страна на божественото Провидение (срв. Лук. 12:24), както и „да си дадат сметка” за гредата в собственото си око преди да гледат сламката в окото на брата си (срв. Лук. 6:41). Откриваме го също и в друг пасаж от същото Послание до Евреите, като подканване „да бъдем внимателни към Исус” (Евр. 3:1), апостол и велик Свещеник на нашата вяра. Всъщност глаголът ни подканва, зове ни да обърнем поглед към другия и преди всичко към Исус, да бъдем внимателни едни към други, а не да се показваме чужди и безразлични към участта на братята си. Често обаче надделява обратното поведение: безразличие и незаинтересованост, рожби на егоизма, прикрит под маската на привидна загриженост за „личната сфера”. Ала и днес отеква със сила гласът Господен, който призовава всеки от нас да има грижа за другия. И днес Бог ни призовава да бъдем „пазачи” на нашите братя (срв. Бит. 4:9), да изградим отношения, отличаващи се с взаимна загриженост, с внимание към доброто на другия и цялостното му добруване. Голямата заповед за любовта към ближния изисква и подтиква към една осъзната отговорност за другия, който, подобно на мен, е твар и син Божий: братската съобщност, в много от случаите, но също и във вярата, предполага да видим в другия нашия истински втори аз, възлюбен по безкраен начин от Господа. Нека култивираме този поглед на братство, солидарност, справедливост, а също и на милосърдие и съчувствие, които естествено бликат от нашето сърце. Божият слуга папа Павел VI твърдеше, че днешният свят страда преди всичко от липсата на братство: „Светът е болен. И неговото заболяване е не толкова в прахосването на ресурсите или в присвояването им от страна на някои личности, колкото в липсата на братство между хората и между народите” (Апостолическа енциклика, За напредъка на народите /Populorum progressio/, 26 март 1967, n. 66).
 
Вниманието към другия се състои в това да желаеш доброто на другия, на него или на нея, във всичките му аспекти: физически, морален и духовен. Съвременната култура изглежда е изгубила усета си за добро и зло, но ще се окаже принудена да проумее, че доброто съществува и побеждава, защото Бог е „благ и благодетелен” (Пс. 118:68). Доброто е онова, което дава подтик, което закриля и насърчава живота, братството и общението. Отговорността към ближния означава да желаем и да правим добро на другия, желаейки също така и той да се отвори към логиката на доброто; да се интересуваш от брата си означава да отвориш очи за неговите потребности. Светото Писание ни предупреждава колко опасно е да имаме закоравяло сърце, да сме в един вид „духовна анестезия”, която ни прави слепи за страданията на другия. Евангелист Лука привежда две притчи на Исус, в които се дават примери за такава ситуация, която може да възникне в човешкото сърце. В тази за добрия Самарянин свещеникът и левитът отминават с безразличие човека, ограбен и пребит от разбойниците (срв. Лук. 10:30-32), а в другата става дума за богатия чревоугодник, за човек, преситен от блага, който не го е грижа за положението на сиромаха Лазар, издъхнал от глад пред вратата му (срв. Лук. 16:19). И в двата случая се сблъскваме с пълната противоположност на това „да бъдем внимателни”, да гледаме с любов и състрадание. Какво възпрепятства този човешки и обичен поглед към нашия брат? Най-често материалното богатство и пресита, а също и изнасянето на преден план на собствените ни интереси и собствените ни предпочитания. Никога не би трябвало да не можем „да проявим милосърдие” към страдащия; никога сърцето ни не би трябвало да е дотолкова обсебено от нашите неща и проблеми, че да остава глухо към вопъла на бедняка. И обратното, тъкмо присъщото смирение на сърцето и личният опит за страданието могат да пробудят вътрешния източник на състрадание и съчувствие: „Праведникът грижливо вниква в тъжбата на бедните, а нечестивецът не разследва делото”. (Притч. 29:7). Така разбираме блаженството на тези, които „ще се утешат” (Мат. 5:4), сиреч на тези, които са на път да напуснат самите себе си, трогнати от болката на другия. Срещата с другия и отварянето на сърцето ни за неговите нужди са поводи за спасение и блаженство. „Да бъдем внимателни” към брата ни, предполага на първо място грижата за неговото духовно благо. И тук ми се иска да се спра на един аспект от християнския живот, който ми се струва, че изпада в забвение: братското изправление с оглед на вечния живот. Днес, като цяло, сме особено чувствителни към речите за грижа и любов спрямо физическото благосъстояние на другите, но се премълчава почти изцяло духовната ни отговорност към нашите братя. Не е било така в ранната Църква и в достатъчно зрелите общности на вярата, където се е взимало присърце не само телесното спасение на брата, но и на душата му с оглед на неговата крайна участ. В Светото Писание четем: „Дай съвет на мъдрия, и той ще бъде още по-мъдър; научи праведния, и той повече ще напредне в знание” (Притч. 9:8). Сам Христос предписва да изобличиш брата си, ако съгреши против тебе (срв. Мат. 18:15). Използваният глагол, за да обозначи братското изправление – elenchein – е същият, който указва пророческата мисия по изобличаване, присъща на християните спрямо поколението, снизходително към злото (срв. Еф. 5:11). Традицията на Църквата причислява към духовните милосърдни дела и това „да се укоряват грешниците”. Важно е да се възстанови това измерение на християнската любов. Не е нужно да се мълчи пред лицето на злото. Имам предвид поведението на някои християни, които от респект към човешката личност или просто за удобство следват общоприети нагласи, вместо да предпазят собствените си братя от начини на мислене и действие, които противоречат на истината и не водят към доброто. Християнският укор обаче никога не е вдъхновен от духа на осъждането и инкриминирането; а най-вече от духа на любовта, милосърдието и истинската загриженост за доброто на ближния. Апостол Павел заявява: „И да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” (Гал. 6:1). В нашия свят, просмукан от индивидуализъм, е необходимо да се преоткрие значението на братското изправление, за да вървим заедно към святост. Защото „седем пъти ще падне праведник” (Притч. 24:16), казва Писанието, а ако ние всички кажем, че нямаме грях, себе си мамим (срв. 1 Йоан. 1:8). И все пак е голяма услуга да помагаме и да оставим да ни помогнат в прочита на истината, за да подобрим собствения си живот и да поемем по-правилно по пътя на Господа. Винаги има нужда от поглед, който обича и изправя, който знае и разпознава, който различава и прощава (срв. Лук. 22:61), както е направил и прави Бог с всеки от нас.


2. „Един към други”: дарът на взаимността

Такова „пазене” на другите контрастира с една мисловна нагласа, която, свеждайки живота само до земното му измерение, не го разглежда в есхатологична перспектива и приема морален избор само в името на индивидуалната свобода. Общество като днешното може да остане глухо - било за физическите страдания, било за духовните и морални изисквания на живота. Не би трябвало да бъде така в християнската общност! Апостол Павел ни подканва да търсим онова, що служи за „мир и взаимно назидание” (Рим. 14:19), защото сме длъжни да служим на „ближния в доброто, за назидание” (Рим. 15:2), без да търсим собствено полезното, а „ползата на многото, за да се спасят.” (1 Кор. 10:33). Това взаимно изправяне и насърчение, в дух на смирение и любов, би трябвало да бъде част от живота в християнската общност. Учениците на Господа, единени с Христа посредством Евхаристията, заживяват в общение, което ги свързва едни с други като членове на едно тяло. Което означава, че другият ми е съпричастен, че неговият живот и неговото спасение засягат моя живот и моето спасение. Тук стигаме до един много дълбок елемент на общението: нашето съществуване е обвързано с това на другите, както в доброто, така и в злото; затова както грехът, така и делата на любовта имат също така и социално измерение. В Църквата, мистично Тяло Христово, се проявява истината на тази взаимност: общността не само се покайва и иска прошка за греховете на своите чеда, но и с ликуване продължава да засвидетелства добродетелите и любовта, които набират сила в нея. „А членовете еднакво да се грижат един за други” (1 Кор. 12:25), настоява свети Павел, защото сме едно тяло. Любовта към братята, чийто израз е милостинята – типична великопостна практика, заедно с молитвата и постенето – се корени тъкмо в тази обща съпричастност. С конкретната си загриженост към най-бедните всеки християнин може да изрази своята причастност към единното Тяло, каквото е Църквата. Вниманието към другите във взаимността е също признаване на доброто, което Господ извършва за тях и начин да се благодари заедно с тях за щедростите на благодатта, които добрият и всемогъщ Бог продължава да извършва за своите чеда. Щом един християнин съзре в другия добрите дела на Светия Дух, той не би могъл да не прослави Небесния наш Отец (срв. Мат. 5:16).


3. „За да се насърчаваме към любов и добри дела”: да напредваме заедно в светостта

Този израз от Послание до Евреите (10:24) ни подтиква да разгледаме всеобщия призив за святост, за постоянен път към духовния живот, показвайки ревност за по-добри дарби, и една все по-възвишена и плодотворна любов (срв. 1 Кор. 12:31; 13:13). Взаимното внимание има за цел взаимопроникването от една действена и всевелика любов „като лъчезарно светило, което свети все повече и повече досред пладне” (Притч. 4:18), в очакване да преживее деня без затъмнението на Бога. Така и самата Църква възниква и се развива до пълно съзряване в Христа (срв. Еф.4:13). В такава динамична перспектива на развитие се разполага нашето поощрение за взаимно насърчение чрез присъединяване към пълнотата на любовта и добрите дела. И все пак винаги присъства изкушението на хладината, на сподавянето на Духа, на страха да скрием в земята талантите си, дадени ни за наше и на другия добро (срв. Мат. 25:25). Всички сме получили духовни или материални богатства, полезни за осъществяването на божествения план, за доброто на Църквата и за лично спасение (срв. Лук. 12:21; 1 Тим. 6:18). Духовните наставници ни напомнят, че в живота на вярата не се напредва заднешком.


Скъпи братя и сестри, нека посрещнем тази винаги актуална покана на „високото равнище на християнския живот” (Йоан-Павел II, Апостолическо писмо Да посрещнем новото хилядолетие, 6 януари 2001, 31). Мъдростта на Църквата в разпознаването и провъзгласяването на блаженството и светостта на някои образцови християни има за цел да предизвика желание за уподобяване на добродетелта. Свети Павел настоява: „преваряйте се в почит един към други” (Рим. 12:10). Пред лицето на един свят, който изисква от християните обновено свидетелство на любовта и на верността към Господа, всички усещат спешността на това да се надпреварваме в любовта, в служението и в добрите дела (Евр.6:10). Това изискване е особено важно в светото време на подготовката за Пасха. С пожеланието за един свят и плодотворен Велик пост, ви поверявам на застъпничеството на Блажената Дева Мария, от сърце изпращайки на всички вас Апостолически Благослов.


понеделник, 20 февруари 2012 г.

Гледайте го!

Колко често сте искали да напуснете България?


Призовавам ви да гледате това клипче:

събота, 18 февруари 2012 г.

Днешните четива...





19 февруари 2012 г.
7-а Обикновена неделя



ПЪРВО ЧЕТИВО
Пророк Исаия.    43,18-19.21-22.24в-25

Това казва Господ:
"Не си спомняйте прежното и за старото не премисляйте. Ето, Аз правя нещо ново; ей сега ще се яви; нима и това не искате да знаете? Ще прокарам път през степи, реки - през пустини.Този народ създадох за себе си; той ще разглася славата ми. А ти, Якове, не си ме призовавал; ти, Израилю, не си се трудил за Мене.С твоите грехове си Ме затруднявал, с твоите беззакония си ме отегчавал. Аз, аз сам изглаждам твоите престъпления заради самия Мене и греховете ти не ще спомена."
                                                                                                
ВТОРО ЧЕТИВО
Второто послание на Свети Павел Апостол до коринтяни. 1,18-22

Братя:
Вярвайте Бога, нашето слово до вас не беше "ДА" и "НЕ". Защото Син Божий, Исус Христос, когото проповядвахме помежду ви аз и Силун и Тимотей, не беше "ДА" и "НЕ", но в Него беше "ДА". Понеже всички обещания Божии в Него са "ДА", и в Него Амин за слава Божия чрез нас.А тоя, който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни е запечата и даде залога на Духа в сърцата ни.


ЕВАНГЕЛИЕ
 Евангелие според Марко.  2,1-12

След няколко дни Исус пак влезе в Капернаум. И се разчу, че е в една къща. Тозчас се събраха мнозина, тъй че и пред вратата не можеха да се поберат; и Той им проповядваше словото.И дойдоха при Него с един разслабен, когото носеха четворица. И като не можаха да се приближат до Него поради навалицата, разкриха и пробиха покрива на къщата, дето се намираше Той, и спуснаха одъра, на който лежеше разслабеният. Като видя вярата им, Исус каза на разслабения: "Чедо, прощават ти се греховете."Там седяха някои от книжовниците и размишляваха в сърцата си: "Какво тъй богохулствува тоя? Кой може да прощава греховете, освен един Бог?"Исус, веднага като разбра с духа Си, че размишляват тъй в себе си, рече им: "Що размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на разслабения: "Прощават ти се греховете", или да кажа: "Стани, вземи си одъра и ходи?" Но за да знаете, че Син Човечески има власт на земята да прощава грехове (казва на разслабения): "Тебе казвам: Стани, вземи си одъра и върви у дома си."Той веднага стана и, като взе одъра си, излезе пред всички, тъй че всички се чудеха и славеха Бога, като казваха: "Никога такова нещо не сме виждали."



Размишление:

„С твоите грехове си Ме затруднявал, с твоите беззакония си ме отегчавал. Аз, аз сам изглаждам твоите престъпления заради самия Мене и греховете ти не ще спомена." Исаия: 43:24б-25

        Днешните литургични четива ни говорят за греха, прегрешението и прошката. Във второто четиво, Св.Павел ни припомня, че Бог е верен и че не бива да сме „да” в един момент, и „не” в друг.  Все още ние не сме много наясно с нашите слабости, прегрешения и грехопадналост. Пророк Исаия в Първото четиво казва, че нашите грехове затрудняваме и отегчаваме Бог. Той е по-силен от нашите грехове и заради спасението ни, ни ги прощава. Това е много важен за осъзнаване, но и за благодарност факт. Ние сме засрамени от факта, че нашите грехове затрудняват Бог, но сме благодарни на Господ, че за нашето собствено спасение Той ни прощава.

През 70-те, тъкмо когато започвах моето служение, имаше една много известна песен от Уейлан Дженингс: „Да търсиш любовта все на грешните места”. Тази мисъл отеква и в нас, защото ние мислим, че нашето звание е да търсим любовта, за да открием, че никога няма да я намерим.Истинската Любов винаги ни намира. Същото може да кажем и за прошката. Търсим прошката във всички възможни грешни места, защото смятаме, че както любовта, тя е стока, за която може да се пазарим, още по-лошо – да купим. Загубили сме опитът да търсим прошката, защото сме заслепени от греховете и слабостите. Мислим, че щом околните не знаят за греховете ни, то ние нямаме нужда от прошка. Мнозина са изгубили чувството си за греха като социална реалности и си мислят, че прошката няма място в  социалния контекст.

За мен едно от най-великите дела на Христос е изобличаването на греха като социална реалност. В днешното Евангелие Исус ясно асоциира човешката слабост с грехопадналата същност и показва, че Той, като Божи Син, има силата да лекува слабости и прощава грехове. Когато болният и грешен човек отива при Христа и Той му прощава и го изцерява, виждаме публичната природа на греха и прошката. Да, изисква се кураж да потърсиш прошка, без социална сигурност. Но най вече изисква милост. Когато казваме „да” на Божията милост да търсим прошката на Христа, в социалния контекст на Църквата, то тогава сме една стъпка по близо до Христос от днешния Евангелски текст.

Мнозина от нас мислят, че най-автентичната прошка може да получим, когато я просим от Бога в тайната на нашата самотност. Забравяме, че просейки прошка за греха, като решение на личен проблем, то ние отдавна сме надхвърлили границата на личното. Просто защото грехът ни пречи да живеем отговорностите, които носим в обществото, поради егоизъм или защото просто сме наранили някоя от връзките си. Прошката допълва съвършенството в социалния контекст на тайнствата, които по природа са обществени събития.

Тогава ние ще сме способни да повторим думите от Първото четиво: . „Ето, Аз правя нещо ново; ей сега ще се яви; нима и това не искате да знаете?”.


С поглед към Свищов…..

         На 12 Февруари – празникът на Дева Мария от Лурд, в град Свищов се състоя прекрасен празник по повод 10 години от освещаването на новата сграда на католическа енория „Св.Св. Кирил и Методий”. По време на Св. Евхаристия, отслужена от Н.В.П. монс. Петко Христов, Никополски епископ, пред нас, вярващите,проповед поднесе папският нунции монс. Януш Болонек.
         Нунцият отново се доказа като добър проповедник, направи дълбок анализ на юбилея, както и на самия литургичен празник. Той говори за символа на числото 10, за енорията и не на последно място за Божията майка.
          Нямам божията благодат като монс. Болонек да говоря в детайли за нещата и да правя страхотен,дълбок разрез по поставената тематика, още повече, че познавам малко на брой енории, които дори могат да се изброят на пръстите на едната ми ръка. Но към католическата енория в Свищов питая особени симпатии. Да говорим отново  за това, че всеки от нас е храм и пр., смисъл не виждам.  Папският нунции разгледа тази тема много добре, от висотата на своето богословско образование.Но с удоволствие бих споделил моите първични впечатления от пасторалната дейност и живота в католическия храм.
         С всяко мое посещение в този крайдунавски град и „сблъсъкът” ми със свищовската католическа общност, оставам впечатлен от единството, любовта, мира и красотата. Сградата, в която се служи Литургия, в която живеят монаси и монахини,е много повече от църква  и енорийска къща, тя е дом на всички. Там винаги може да намериш деца, които прекарват свободното си време в игри и занимавки. Които споделят и общуват с отчето и сестрите.  Деца, които не са на улицата сред побоища и наркотици, а край Бога в Неговия храм.
         Особен белег в съзнанието ми е оставила една случка. Веднъж бях пристигнал изненадващо в енорията. Отец Патрик – енористът, го нямаше, но бях посрещнат с отворени обятия от сестра Франческа. Докато говорихме и се смяхме, слязохме долу към салона, където бяха младежите. От дума на дума с тях, стана ясно, че две от децата не са обядвали. Като истинска майка сестрата не се поколеба и веднага им приготви нещо за обяд. Това ме разтърси! Не е нищо особено, но за мен беше уникална случка, която ми показа голямата любов между младежите и сестрата.
         А когато отец Патрик е наоколо той е като орлица. Бди над тези младежи, грижи се за тях, пази ги. Познава лично майките и бащите им, братята и сестрите им. Знае техните радости и тревоги, и винаги е готов да помогне с това, с което може. Но в енорията в град Свищов не са само младежите. На литургия, често идват баби, които при вида на отчето и сестрите просто се озаряват. Те винаги имат общи теми помежду си – имат какво да споделят, от какво да се оплачат, с какво да се похвалят.
         А за хората на средна възраст е винаги отворена вратата на енориста и сестрите.
         Дейността им не се ограничава обаче в рамките на енорията и католиците. Те работят с православни, протестанти, домове за стари хора и сираци.Като истински апостоли, водени от своите духовни наставници млади и стари – катехисти, младежи, хористи, легионери на Мария, всички поемат задълженията си в енорията и общността, за да пребъдват в Бога и  в любовта.
         Не се сещам от по-добър завършек от това да спомена думите от една проповед на бившия ми енорист. Той казваше, че „енорията трябва да е едно семейство”.
         Така е в Свищов! Отец Патрик, сестра Франческа, сестра Салватриче, възрастни, деца, млади и стари са обединени в едно – в името на Христа, обединени от любовта!

На многая лета, свищовски приятели! Пребъдвайте в любовта на Бога и покровителството на Светите братя Кирил и Методий!