Послание
на Светия Отец
папа Бенедикт XVI
по повод началото на Великия пост
Братя и сестри,
Времето на Великия пост за пореден път ни предоставя благоприятен повод за размисъл върху сърцевината на християнския живот: любовта. Всъщност това време е удобен случай с помощта на Словото Божие и на Св. Тайнства да обновим нашия път към вярата – личен и общностен. То е път, наситен с молитва и съпричастност, с мълчание и пост, в очакване да изживеем пасхалната радост. Тази година бих искал да споделя някои мисли в светлината на един кратък библейски текст, взет от Посланието до Евреите: „и нека бъдем внимателни един към други, за да се насърчаваме към любов и добри дела” (10:24). Фразата е вмъкната в една перикопа, където светият апостол ни подканва да се поверим на Исуса Христа като велик Свещеник, който за нас е постигнал прошката и дòсега с Бога. Плод на приемането на Христа е живот, съответен на трите теологически добродетели: нека пристъпим към Господа „с искрено сърце, при пълна вяра” (10:22), да „държим неотклонно изповеданието на надеждата” (10:23) с постоянното внимание да го упражняваме съвместно с нашите братя с „любов и добри дела” (10:24). Става ясно, че за изпълнението на това евангелско предписание е важно участието в литургичните събрания и в молитвата на общността, съхраняването на есхатологичната цел: пълно общение в Бога (10:25). Но искам да се спра на стих 24, който с малко слова предлага ясно и винаги актуално учение върху три аспекта на християнския живот: вниманието към другия, взаимността и личната святост.
1.„Нека бъдем внимателни”: отговорността към брата
Първият елемент е подканването „да внимаваме”: използваният гръцки глагол е katanoein, което означава да наблюдаваме добре, да бъдем внимателни, да се вгледаме съзнателно, да осъзнаем една реалност. Откриваме го в Евангелието, когато Исус подканва учениците си „да погледнат” птиците в небето, които не се грижат за нищо, защото са обект на внимание и грижа от страна на божественото Провидение (срв. Лук. 12:24), както и „да си дадат сметка” за гредата в собственото си око преди да гледат сламката в окото на брата си (срв. Лук. 6:41). Откриваме го също и в друг пасаж от същото Послание до Евреите, като подканване „да бъдем внимателни към Исус” (Евр. 3:1), апостол и велик Свещеник на нашата вяра. Всъщност глаголът ни подканва, зове ни да обърнем поглед към другия и преди всичко към Исус, да бъдем внимателни едни към други, а не да се показваме чужди и безразлични към участта на братята си. Често обаче надделява обратното поведение: безразличие и незаинтересованост, рожби на егоизма, прикрит под маската на привидна загриженост за „личната сфера”. Ала и днес отеква със сила гласът Господен, който призовава всеки от нас да има грижа за другия. И днес Бог ни призовава да бъдем „пазачи” на нашите братя (срв. Бит. 4:9), да изградим отношения, отличаващи се с взаимна загриженост, с внимание към доброто на другия и цялостното му добруване. Голямата заповед за любовта към ближния изисква и подтиква към една осъзната отговорност за другия, който, подобно на мен, е твар и син Божий: братската съобщност, в много от случаите, но също и във вярата, предполага да видим в другия нашия истински втори аз, възлюбен по безкраен начин от Господа. Нека култивираме този поглед на братство, солидарност, справедливост, а също и на милосърдие и съчувствие, които естествено бликат от нашето сърце. Божият слуга папа Павел VI твърдеше, че днешният свят страда преди всичко от липсата на братство: „Светът е болен. И неговото заболяване е не толкова в прахосването на ресурсите или в присвояването им от страна на някои личности, колкото в липсата на братство между хората и между народите” (Апостолическа енциклика, За напредъка на народите /Populorum progressio/, 26 март 1967, n. 66).
Вниманието към другия се състои в това да желаеш доброто на другия, на него или на нея, във всичките му аспекти: физически, морален и духовен. Съвременната култура изглежда е изгубила усета си за добро и зло, но ще се окаже принудена да проумее, че доброто съществува и побеждава, защото Бог е „благ и благодетелен” (Пс. 118:68). Доброто е онова, което дава подтик, което закриля и насърчава живота, братството и общението. Отговорността към ближния означава да желаем и да правим добро на другия, желаейки също така и той да се отвори към логиката на доброто; да се интересуваш от брата си означава да отвориш очи за неговите потребности. Светото Писание ни предупреждава колко опасно е да имаме закоравяло сърце, да сме в един вид „духовна анестезия”, която ни прави слепи за страданията на другия. Евангелист Лука привежда две притчи на Исус, в които се дават примери за такава ситуация, която може да възникне в човешкото сърце. В тази за добрия Самарянин свещеникът и левитът отминават с безразличие човека, ограбен и пребит от разбойниците (срв. Лук. 10:30-32), а в другата става дума за богатия чревоугодник, за човек, преситен от блага, който не го е грижа за положението на сиромаха Лазар, издъхнал от глад пред вратата му (срв. Лук. 16:19). И в двата случая се сблъскваме с пълната противоположност на това „да бъдем внимателни”, да гледаме с любов и състрадание. Какво възпрепятства този човешки и обичен поглед към нашия брат? Най-често материалното богатство и пресита, а също и изнасянето на преден план на собствените ни интереси и собствените ни предпочитания. Никога не би трябвало да не можем „да проявим милосърдие” към страдащия; никога сърцето ни не би трябвало да е дотолкова обсебено от нашите неща и проблеми, че да остава глухо към вопъла на бедняка. И обратното, тъкмо присъщото смирение на сърцето и личният опит за страданието могат да пробудят вътрешния източник на състрадание и съчувствие: „Праведникът грижливо вниква в тъжбата на бедните, а нечестивецът не разследва делото”. (Притч. 29:7). Така разбираме блаженството на тези, които „ще се утешат” (Мат. 5:4), сиреч на тези, които са на път да напуснат самите себе си, трогнати от болката на другия. Срещата с другия и отварянето на сърцето ни за неговите нужди са поводи за спасение и блаженство. „Да бъдем внимателни” към брата ни, предполага на първо място грижата за неговото духовно благо. И тук ми се иска да се спра на един аспект от християнския живот, който ми се струва, че изпада в забвение: братското изправление с оглед на вечния живот. Днес, като цяло, сме особено чувствителни към речите за грижа и любов спрямо физическото благосъстояние на другите, но се премълчава почти изцяло духовната ни отговорност към нашите братя. Не е било така в ранната Църква и в достатъчно зрелите общности на вярата, където се е взимало присърце не само телесното спасение на брата, но и на душата му с оглед на неговата крайна участ. В Светото Писание четем: „Дай съвет на мъдрия, и той ще бъде още по-мъдър; научи праведния, и той повече ще напредне в знание” (Притч. 9:8). Сам Христос предписва да изобличиш брата си, ако съгреши против тебе (срв. Мат. 18:15). Използваният глагол, за да обозначи братското изправление – elenchein – е същият, който указва пророческата мисия по изобличаване, присъща на християните спрямо поколението, снизходително към злото (срв. Еф. 5:11). Традицията на Църквата причислява към духовните милосърдни дела и това „да се укоряват грешниците”. Важно е да се възстанови това измерение на християнската любов. Не е нужно да се мълчи пред лицето на злото. Имам предвид поведението на някои християни, които от респект към човешката личност или просто за удобство следват общоприети нагласи, вместо да предпазят собствените си братя от начини на мислене и действие, които противоречат на истината и не водят към доброто. Християнският укор обаче никога не е вдъхновен от духа на осъждането и инкриминирането; а най-вече от духа на любовта, милосърдието и истинската загриженост за доброто на ближния. Апостол Павел заявява: „И да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени” (Гал. 6:1). В нашия свят, просмукан от индивидуализъм, е необходимо да се преоткрие значението на братското изправление, за да вървим заедно към святост. Защото „седем пъти ще падне праведник” (Притч. 24:16), казва Писанието, а ако ние всички кажем, че нямаме грях, себе си мамим (срв. 1 Йоан. 1:8). И все пак е голяма услуга да помагаме и да оставим да ни помогнат в прочита на истината, за да подобрим собствения си живот и да поемем по-правилно по пътя на Господа. Винаги има нужда от поглед, който обича и изправя, който знае и разпознава, който различава и прощава (срв. Лук. 22:61), както е направил и прави Бог с всеки от нас.
2. „Един към други”: дарът на взаимността
Такова „пазене” на другите контрастира с една мисловна нагласа, която, свеждайки живота само до земното му измерение, не го разглежда в есхатологична перспектива и приема морален избор само в името на индивидуалната свобода. Общество като днешното може да остане глухо - било за физическите страдания, било за духовните и морални изисквания на живота. Не би трябвало да бъде така в християнската общност! Апостол Павел ни подканва да търсим онова, що служи за „мир и взаимно назидание” (Рим. 14:19), защото сме длъжни да служим на „ближния в доброто, за назидание” (Рим. 15:2), без да търсим собствено полезното, а „ползата на многото, за да се спасят.” (1 Кор. 10:33). Това взаимно изправяне и насърчение, в дух на смирение и любов, би трябвало да бъде част от живота в християнската общност. Учениците на Господа, единени с Христа посредством Евхаристията, заживяват в общение, което ги свързва едни с други като членове на едно тяло. Което означава, че другият ми е съпричастен, че неговият живот и неговото спасение засягат моя живот и моето спасение. Тук стигаме до един много дълбок елемент на общението: нашето съществуване е обвързано с това на другите, както в доброто, така и в злото; затова както грехът, така и делата на любовта имат също така и социално измерение. В Църквата, мистично Тяло Христово, се проявява истината на тази взаимност: общността не само се покайва и иска прошка за греховете на своите чеда, но и с ликуване продължава да засвидетелства добродетелите и любовта, които набират сила в нея. „А членовете еднакво да се грижат един за други” (1 Кор. 12:25), настоява свети Павел, защото сме едно тяло. Любовта към братята, чийто израз е милостинята – типична великопостна практика, заедно с молитвата и постенето – се корени тъкмо в тази обща съпричастност. С конкретната си загриженост към най-бедните всеки християнин може да изрази своята причастност към единното Тяло, каквото е Църквата. Вниманието към другите във взаимността е също признаване на доброто, което Господ извършва за тях и начин да се благодари заедно с тях за щедростите на благодатта, които добрият и всемогъщ Бог продължава да извършва за своите чеда. Щом един християнин съзре в другия добрите дела на Светия Дух, той не би могъл да не прослави Небесния наш Отец (срв. Мат. 5:16).
3. „За да се насърчаваме към любов и добри дела”: да напредваме заедно в светостта
Този израз от Послание до Евреите (10:24) ни подтиква да разгледаме всеобщия призив за святост, за постоянен път към духовния живот, показвайки ревност за по-добри дарби, и една все по-възвишена и плодотворна любов (срв. 1 Кор. 12:31; 13:13). Взаимното внимание има за цел взаимопроникването от една действена и всевелика любов „като лъчезарно светило, което свети все повече и повече досред пладне” (Притч. 4:18), в очакване да преживее деня без затъмнението на Бога. Така и самата Църква възниква и се развива до пълно съзряване в Христа (срв. Еф.4:13). В такава динамична перспектива на развитие се разполага нашето поощрение за взаимно насърчение чрез присъединяване към пълнотата на любовта и добрите дела. И все пак винаги присъства изкушението на хладината, на сподавянето на Духа, на страха да скрием в земята талантите си, дадени ни за наше и на другия добро (срв. Мат. 25:25). Всички сме получили духовни или материални богатства, полезни за осъществяването на божествения план, за доброто на Църквата и за лично спасение (срв. Лук. 12:21; 1 Тим. 6:18). Духовните наставници ни напомнят, че в живота на вярата не се напредва заднешком.
Скъпи братя и сестри, нека посрещнем тази винаги актуална покана на „високото равнище на християнския живот” (Йоан-Павел II, Апостолическо писмо Да посрещнем новото хилядолетие, 6 януари 2001, 31). Мъдростта на Църквата в разпознаването и провъзгласяването на блаженството и светостта на някои образцови християни има за цел да предизвика желание за уподобяване на добродетелта. Свети Павел настоява: „преваряйте се в почит един към други” (Рим. 12:10). Пред лицето на един свят, който изисква от християните обновено свидетелство на любовта и на верността към Господа, всички усещат спешността на това да се надпреварваме в любовта, в служението и в добрите дела (Евр.6:10). Това изискване е особено важно в светото време на подготовката за Пасха. С пожеланието за един свят и плодотворен Велик пост, ви поверявам на застъпничеството на Блажената Дева Мария, от сърце изпращайки на всички вас Апостолически Благослов.
